Скитник
Спал си под моста, било ти е студено.
А аз тука ти плетях вълнен шал.
Ял си корички, натопени в локвата.
А аз тука ти задушавах джолан.
Скитал си от град на град, бос и уморен.
А аз седях и те чаках да дойдеш при мен.
Търсил си пътека из гори, поля и долини.
А аз гледах през прозореца и чаках, чаках...
Сварих ти липов чай. Навън е студ и мъгла.
Бродирам гоблен, за да не поглеждам есента.
Часовникът тиктака, чувам как капят листата.
Чувам как стъпваш в калта, как идваш насам...
А ти си седял под едно дърво в ледения дъжд.
Очите ти търсели някакъв далечен хоризонт.
Прегърнал колене, ти си зъзнел и си чакал знак,
Че съдбата няма да те остави да замръзнеш там.
Намерили са те овчари на сутринта.
Кучетата лаели и виели на умряло.
Скитник някакъв, умрял през нощта.
Към мен ли идваше? Защо закъсня?
А аз те чаках цял живот, без да знам,
Че съществуваш някъде на тоя свят.
Колко малко ти остана, за да стигнеш
до моя праг? И да отнемеш самотата ми.
© Ваня Накова All rights reserved.
