Скитнико...
Скитнико...
В тъмното ти скиташ обезвесен,
търсиш нещото, което надеждата ще върне,
поглед отправяш към свода небесен
и чакаш изгрева тебе да зърне.
Вярваш ли, че нещо ще се случи,
едно време казваше "Животът си е мой"
и пак във тази своя вяра не сполучи...
какво се случи? Нали животът беше твой...
Уви! Загуби го! Сега по уличките тъмни бродиш
и празен, неверен, пак търсиш себе си,
не на Бог, а на мрака тревожно се молиш,
да намериш по пътя сърцето си...
Съдбата ти събрана в две сълзи горещи,
удавени във чашата със алкохол
душата, тялото ти - две ненужни вещи,
духът ти - скитащ, празен, беден, гол...
Грешник си ти, страннико,
а животът не е само игра,
по пътя си вечно ще търсиш нещото,
което го нямаш, но ти не разбра...
Гледах те ден подир ден,
у теб усетих някакъв страх,
от смъртта и от гроба студен,
от дървото без корени, в пепел и прах!
Скитнико, своя живот пропилял,
мъката си в чашата удавяш,
много си взел, без да си дал,
от своята болка в ада пропадаш...
Настъпи и края трагичен
на скиткика, който бе младо момче,
хлапак, едва двайсетгодишен,
останал без разум, без ум, без сърце...
© Йоанна Маринова All rights reserved.
Усмивки на всички 
