След бурята
Викнах си края, но той не дойде.
Свикнах с началото – все отначало.
Малко се чална средата – боде,
стъпва накриво и гледа печално.
Котка ми маха с рогати очи
и ми се муси. Насред дървета,
срутени в снощната буря, мълчи.
Погледът – свил се в сърдити тирета.
Взимай си бурята! Къш, къш, оса –
сякаш ми казва косматката хитро.
Стига си бляскала с черна коса!
Връткай си жилото и се измитай!
Вдигам косата си – облак, на кок,
вятъра жилещ прибирам си в джоба.
Слънцето, свито, готово за скок,
шари гърба ми на ивици лобни.
Прашна и жълта, осата се скри
зад хоризонта и слънце припича –
пръска лъчи и не знае дори
колко безумно на мене прилича.
А из града, в разпилени листа
край и начало се срещат внезапно.
Въздухът – свеж. И струи чистота –
глътка след буря от чашата лятна.
4.08.2019
© Мария Димитрова All rights reserved.
