Сливане
Можеш ли да чуеш нас, в мъгли обвити,
вик от миналото – зов свенлив.
Склоновете трепнат леко, в слънцето умити,
гасне с него пламък животворен, жив.
В град панелен, сив, душите стенат,
ледена отрова пием, ден след ден.
Съдбите ни бездомни бродят, сред безвремие,
без зора обречени са те на плен.
Виждаш ли децата, скитат без утеха,
в безпътица, без светлина и без криле.
Светът застинал е със дрипа, вместо дреха,
с нозе, сковани в мъртви ледове.
Ще изгорим ли сред човешката пустиня,
или в мрака тих ще тлеем като дим.
Ще се слеем ли в съдба смирена, без родина,
в час последен, в сън неуловим.
© Константин Дренски All rights reserved.
