Сметката плащам
Докъде я докарахме ние! –
да те каня на каничка вино
и на свещите бавно да пием...
Нявга тук бе кварталното кино
с онова циментирано дъно
(беше езеро с рибки червeни),
дето плават днес спомени сънни,
а на дансинг оркестърът дреме.
Ти на перест петел ми се правиш
и щом ярка в кръга забележиш,
мен забравяш и с поглед я сваляш –
като в курник – все още се ежиш.
И си спомням години, недели...
Беше мускулест мачо тогава
сред харем от жени закопнели
с вдигнат бедър пред теб да се свалят.
Първо влюби се в теб секретарка.
После шефка залитна, горката.
И чертожнички там, зад дъската,
с минижупите къси, два ката.
Днес, виновен пред мен, пиеш вино.
Пак поглеждаш – ответ не намираш.
Тук го няма кварталното кино...
Тъжни маси. Оркестърът свири
онзи стар валс. Ти такта му хващаш...
Вихрят танц само спомени преждни.
Аз с банкнота в ръката небрежно:
"Келнeр!" – викам... И сметката плащам.
© Елена All rights reserved.
!
