Смъртта на розата
Въздишат старите дървета
и скърцат с клони пожълтели,
сивее старата пътека,
тъгуват хризантеми бели.
Във тъжната градина тиха
отсъства вече птичи ек
и нийде се не вижда
ни пеперуда, ни човек.
Там нейде в скътаната шума
догаря розата едва,
последна аз чух нейна дума
преди да стихне нежната душа.
"Ах, как ми липсва слънчицето светло
и бисерните капчици роса,
тази есен е зловеща
не вярвам вече в пролетта.
А бях аз млада, бях и свежа,
бях тъй красива преди дни
и моят тайнствен аромат
безброй въздишки породи
А днес студено е и слънцето се скри,
а моята премяна вече не блести,
изтичат песъчинките на тежката съдба
и усещам ледения полъх на смъртта"
Замлъкна розата и сведе тя глава,
догаря и последната лъчиста светлина.
Студът сковава старата земя
и всичко тук посреща вечерта.
© Роксана Медичи All rights reserved.
