Пада първият сняг
тъй пухкав и бял,
като топла надежда,
като тихият пристан.
Падат снежинките бели
като истина в мен натежели
снежинки-надежда,
толкова истински,
толкова нежни.
И накацат по жиците,
та покриват и покривите,
насядали по улиците
снежинките бели
душата ми стоплили.
Сноп лъчи ги огря
и се стопиха снежинките
ала в мене остана
тихо и нежно да мъждука
една топлина,
пламаче на надеждите.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
