Спектакъл
Човек-стъкло, отливка от душата,
търся сила, впервам празен взор в тъмата.
Срещам само нищото и пак
намирам себе си и скитащ влак.
Да потроша скрежинно огледало
целя, за да остане всичко цяло.
Пишещата ми ръка изтръпва
сякаш ръчка е и някой я подръпва.
Дръпвам пръстите на избеляла близост
с леката надежда да събудя нежна милост.
Разтуптявам и раздирам тишината
с трясъка на скъсана подплата.
Пътеводна светлина, загубена в мъглата –
кадифената въздишка пълни празнотата.
Затръшва се вратата на открит театър –
уви, успешно изигран спектакъл...
© Диана All rights reserved.
