СПОМЕН
Спомените ми приличат на накъсани листчета хартия,
които потапям в казан от черна, лепкава слуз.
Не понасям хората, стъпили на хартийките...
и те са грешни, затова преди да ги потопя,
ще ги издраскам с най-мастиления си химикал.
За едно по-сигурно изчезване.
Казана го държа на скришно в мазето,
а дано изврат по-скоро тия грехове, та да се знае.
* *
Няма бъдеще без минало човек.
Има само празен, непотребен казан.
'Хване да го изхвърли, поне да не заема място.
Да изхвърли и къщата, и огледалата, и домашните пантофки,
а с тях, ако ще, и себе си.
Да се натъпка в най-смрадливия контейнер
да го оглозга някой мангал,
та да му похраносмила душата
и да я изака в още по-вонящ кенеф.
Алюзия за илюзия.
Представа, че си някой, който не помниш.
Нямаш обратна пътека, щом си се забравил.
* *
Очертах кървава диря до "Къщата на Спомена",
но не като Хензел и Гретел - с трохи,
а с части от своето тяло.
Всяка стъпка е скръбна вина и срам,
и всички ще се давят в капки сълза.
Спомените стенат от болка в казана, недопечени.
Нека се гърчат, докато аз изпитвам оргазма на техния плач.
Топъл, отпускащ и бавен.
Най-накрая вече ги няма.
А аз ги убих.
Ще оставя на гроба им два карамфила.
© Милена All rights reserved.
