Спомените ми приличат на накъсани листчета хартия,
         които потапям в казан от черна, лепкава слуз.
         Не понасям хората, стъпили на хартийките...
         и те са грешни, затова преди да ги потопя,
         ще ги издраскам с най-мастиления си химикал.
         За едно по-сигурно изчезване.
         Казана го държа на скришно в мазето,
         а дано изврат по-скоро тия грехове, та да се знае.
                       *                           *
         Няма бъдеще без минало човек. 
         Има само празен, непотребен казан.
         'Хване да го изхвърли, поне да не заема място.
         Да изхвърли и къщата, и огледалата, и домашните пантофки,
        а с тях, ако ще, и себе си.
        Да се натъпка в най-смрадливия контейнер 
        да го оглозга някой мангал,
        та да му похраносмила душата
        и да я изака в още по-вонящ кенеф.
        Алюзия за илюзия.
        Представа, че си някой, който не помниш.
        Нямаш обратна пътека, щом си се забравил.
                    *                               *
        Очертах кървава диря до "Къщата на Спомена",
        но не като Хензел и Гретел - с трохи, 
        а с части от своето тяло.
        Всяка стъпка е скръбна вина и срам,
        и всички ще се давят в капки сълза.
        Спомените стенат от болка в казана, недопечени.
        Нека се гърчат, докато аз изпитвам оргазма на техния плач.
        Топъл, отпускащ и бавен.
        Най-накрая вече ги няма.
        А аз ги убих.
        Ще оставя на гроба им два карамфила.