Спомен
Спомен
Беше вечер,
тиха, безлюдна, мълчалива,
но в гората клоните шептяха.
Заслушан бях, замислен,
с очи, откъсващи се от живота,
заслушан в онзи тъмен зов,
който ще преследва ме
до гроб.
Сега го чувам аз отново,
вървящ безмълвно из гората,
ала дали не шепнех аз самия,
предчувствайки смъртта,
тази нощ, когато всичко е различно
и самия превръщам се във сянка
на смъртта предизвестена,
със сърце мъртво, което било е на...
човек.
Беше вечер,
тиха, безлюдна, мълчалива,
но в гората клоните шептяха.
Заслушан бях, замислен,
с очи, откъсващи се от живота,
заслушан в онзи тъмен зов,
който ще преследва ме
до гроб.
Сега го чувам аз отново,
вървящ безмълвно из гората,
ала дали не шепнех аз самия,
предчувствайки смъртта,
тази нощ, когато всичко е различно
и самия превръщам се във сянка
на смъртта предизвестена,
със сърце мъртво, което било е на...
човек.
© Пламен Йовчев All rights reserved.
