Спомен за Meнорка
на жена ми
Далеч край залив, тих и нелюдим,
животът плахо взе че ни прикотка.
И чувствата се виха - звезден дим,
изплетен над семейната ни лодка.
Лениво под прогледналата вис
ведно се сляха син безкрай и суша.
И дълго Бог не се възпротиви
в смутените ти мисли да се сгуша.
Додето слушах как среднощ расте
желанието в теб – възтънка палма,
на роклята ти с остро деколте
аз лунна брошка сложих… И я палнах.
Ти ми прошепна нещо. Може би
на вятъра дарихме по въздишка.
И в ранна утрин гларус разтръби
че лятото е тук и още диша…
през клепки, устни, пясък с цвят на ръж
и пръстите ни, вкопчени до синьо.
Прострял криле октомври бе надлъж,
превърнал този къс земя в родина…
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
