Спомени...
Спомени, спомнени, болезнени рани,
махнете се, вървете си, не сте ми потребни!
Освободете сърцето ми, кой ви покани,
кой ви накара да живеете в мене?
И сутрин, когато очите отворя,
не искам да мисля за минало време.
На колене ви падам и ви моля!
Пожалете ме, смилете се над мене!
Животът без вас ще е по-малко тъжен,
ще виждам небето по-чисто, омайно.
Ще чувам на славея нежната песен,
и пак ще обичам, чисто и безкрайно.
И зимата няма да е тъй студена,
дори и тогава ще бъде пролет.
Под снегът ще поникне трева зелена,
а аз ще съм готова за новия си полет.
И няма да забравя как света изглежда,
щастието беше потънало в забрава.
И всеки ден отново искам да поглеждам,
към живота с истинска наслада.
© Людмила Нилсън All rights reserved.
