Спомени, спомени...
Генка Богданова
Тунджа тече през полето лениво,
мараня лятна над нея трепти…
Ветрецът спи в тръстиката дива,
спомени сладки водата шепти:
По брега тича дете засмяно
и пеперудите гони в захлас…
Туй момиченце с рокля басмяна,
с плитка до кръста, бях някога аз.
Тунджа протяга ласкави длани,
в нежна прегръдка отпускам се аз.
Забравям обиди, болки, рани,
през този вълшебен за мене час…
Ето ме, боса към село тичам,
слънцето грее във мойте очи.
На пеперуда пъстра приличам,
отдалеч, че съм щастлива личи…
Тече реката. Отлитат дните.
Една девойка стои на брега,
слънцето вплита злато в косите...
С Тунджа прощавам се с малко тъга.
Чака ме пътят, път към мечтите,
далеч ме мами житейският път.
Но ще нося в душата си скрити
селото, Тунджа и родния кът…
Сега се връщам с душа замиляла,
старо „момиче“, със сняг в косите.
С душа, от спомени натежала,
с радостно-тъжни сълзи в очите.
Тук е селото, тук е реката…
Същото слънце ме гали сега.
Ала вехне букетът в ръката
сърцето ми тръпне в тиха тъга.
Няма ги днес любимите хора,
не ме очаква и родният дом.
Чужди дрехи висят на простора.
Посрещат ме птиците мълчешком.
И уж бях доволна, бях щастлива,
стигнала своите смели мечти,
но те ми липсват, болка горчива –
въгленче живо в сърцето пламти.
© Генка Богданова All rights reserved.
