Споменът умира последен
Когато зазорява,
събужда ме вятърът.
Прозореца отваря,
косите ми разпилява
и тихо прошепва ...
- Не се отчайвай!...
По пладне
слънцето, земята огряло,
ласкаво, нежно,
ме прегръща
и твоята топлина ...
отново ми връща...
А нощем
луната ме приспива.
В чиста постеля
гижовно ме повива
и сред звезди трептящи,
лъчезарния ти поглед
отново преоткривам...
Измислих ли те,
или си реалност?
Изгубя ли те,
сърцето ми ще спре...
Но ти си тук,
ти си във всичко,
ти си навсякъде...
Нося те в сърцето
винаги... с мен...
© Пепа Деличева All rights reserved.
