Безсънна нощ. А ти лежиш до мене.

В очите ти чете се бездихание.

Не зная как реши да ме превземеш,

но зная как те разпознавам по ухание.

Дори да са затворени очите ми,

ръцете ми - покорно в скута свити

и да лежа спокойно и възпитано,

ти пак си тук. И пак опитваш

да ме придърпаш нежно във обятията си.

(Понякога е нежност до могъщество.)

Да ме разпаднеш на парченца атоми,

забравили да се сглобят във цяла същност.

На сутринта си тръгваш. Взимаш си нещата,

оставяш ме единствено със отпечатъци,

които денем ми напомнят, че играта

ще продължи по тъмно. Шепнат ми със крясъци,

че няма да избягам. Ще ме хванеш.

Където и да ида, ме настигаш.

Така и не разбра, че със желание

оставям те да се подписваш със индиго

по кожата ми, мислите, душата.

Във твоите ръце ми се осъмва.

С усмивка те посрещам на вратата:

- Пристъпяй, Самота. Навън се стъмва.