Старчето на детската площадка
СТАРЧЕТО НА ДЕТСКАТА ПЛОЩАДКА
Понеже младостта ми беше кратка –
до днес така не се и наиграх! –
се залюлях на детската площадка
на люлката, потънала във прах.
Зарязал имидж, фейс и родна стряха,
един изкукуригал, дърт петел! –
деца и майки цял ден ми се смяха
на моя устрем горд и набег смел.
И спуснах се – картинката бе жалка! –
по детската пързалка – с малко страх.
И – сякаш мама пак ми каза: – Валка,
внимавай, щото ще ядеш пердах!
Покетрих се след туй на катерушка! –
с един девиз, дошъл от шейсетте,
че – който папка, спинка – или слушка,
той – ееей такъв голям! – ще порасте.
И – ей ме, на! – шейсет и шест окръглил,
не съм, като че ли, все още в час? –
додето се озърнем – и си тръгва
животецът на всекиго от нас.
И – тъй като дъската ми си хлопа,
един старик – все тъй непомъдрял,
си поиграх на лимки, челик-сопа! –
с момчетата от нашия квартал.
И нека днес остане си загадка
каква бе, всъщност, крайната ми цел?
Във пясъчника – с кофичка, с лопатка,
ви прокопах към детството тунел.
© Валери Станков All rights reserved.
