Старицата и кучето
Старицата и кучето
Беше мразовита вечер,
когато кучката умря.
Свойте осем кученца
обречени остави
тя.
Тъй пухкави, красиви
любимци на квартала бяха те...!!!
Но имаше...
едно от тях -
почти неживо,
обсипано с бълхи
и куцо,
със едно краче...
За дни и седемте
започнаха да го отритват
и то от страх в студа,
дори бе спряло да скимти.
Нощем всички топлеха се вкупом,
със големи, тъжни очи
то стоеше всред всички - самичко...
Една... глухоняма старица
дошла от Въздуха сякаш, веднъж
до него се спря
и достолепно му сложи
паничка...
Болка на Ангел, в човешка същност прикрита...
Тя отдавна
бе загубила своя мъж...
Като че туй едва оживяло кутре
озари лицето и свито...
И двамата станаха мигом
първи другари...
Неведом смисъл...
който ще накара
и превърне
в дух неземен
най-отритнатия скитник...
Че повече от всички грозна
таз несретница
в рода човешки беше...
Но само тя видя
във тъжното лице
сълзите,
за другите незримо скрити...
Че всяка искрена сълза
във ехото на Съвестта гореше...
И минаха години от тогаз...
И двамата
другари си останаха..
Веднъж -
бе най-обикновен предиобяд на Есента.
Старицата във своята колиба бе заспала,
забравила треските тлеещи -
от през нощта -
обзето беше всичко мигом
от пожара.
Минаващите хора гледаха безпомощни...
И никой не посмя
старицата нещастна да спаси,
до огъня с ръце да се допре.`
Но Мъката в Сърцето има кой да види!!!
И кучето -
кой нрава му ще разбере?!?!?
Преди да рухнат
гнилите греди и керемидите,
отиде
то -
със своята стопанка -
да умре...
© Кирил Бачев All rights reserved.
