Стенна история...
Старата картина, с пукнатина,
човекът, сниман на шега,
с позлатената му рамка,
не вижда душевната ми рана.
Тапетите, олющени отдавна,
заграждат сивотата равна,
но човекът го посреща с усмивка,
лунен лъч е негова покривка, спи.
По гърба ми бавно идват тръпки,
на дървото му, зад него има пъпки,
връвчици-спомени от
мартенска тъга, следа.
Ограждат ме четири стени,
заспали, тежко с четири врати,
живея сам пред мойта снимка,
един живот, една видяна бримка...
© Атанас Къшев All rights reserved.
