Стихотворение, на което не можах да измисля заглавие
Стихотворение,
на което не можах да измисля заглавие
Когато съм безпаметно сама
и старите приятели си тръгват,
тогава нечия - уж мъничка вина -
понякога ме кара да настръхвам.
Когато с крокодилските очи
ме целите в гърба с коварство,
тогава мерзост в тях личи.
Но с мен сте мили - „по другарски"...
Когато делникът ми - озверен,
се зъби на света и вие,
а празникът е осквернен,
кажете ми тогава - вие!
Как можете - подмолни и добри,
тъй мили, кротки, всеотдайни,
да дишате чрез клюки и лъжи,
да ръфате от чужди тайни,
когато като мен сами
и други сринати потръпват...
И парят нечии вини,
а старите приятели си тръгват...
© Радост Станчева All rights reserved.
