Вятърът духа снежинките,
те политат в свой извратен странен танц
и се блъскат в прозореца прашен,
и рисуват ръждата със сребърен кант.

Студът пронизва голото тяло на облак,
невзрачен, едва от мъглата покрит,
потрепващ от мечта за огън,
от тръпки и болки е леко побит...

И слънцето - паднало в битката с тъмното,
в ехо потънало - стене само
и аз на прозореца плача невидимо,
моля се само за стръкче добро...

И ти ме пронизваш, наред със снежинките,
с необятно мълчание, пусто, студено,
и аз пак си плача, сама - там, сред сенките,
дъхам с копринени дъхове твоито сърце - вледенено...