Уплаших се, в очите ужас светна.

Сърцето бие, умът ми замътня.

Викът отекна... но не потече и сълза.

В борбата мислех, че съм се предала,

но малко се познавах... по-силна бях.

Врагът си победих тогава,

цената по-късно щях аз да платя.

Страхът остана в душата ми да тегне,

дори на сянката си чувствах тежестта.

Денят ме плашеше със светлината,

нощта с мрака и със тишината.

Страхувах се и от страха ме беше страх,

в кожата ми вмъкваше се като ситен прах.

Тогава в самотата аз тихичко разбрах,

че срещу него трябва аз да се изправя,

за да не ме е вече страх.