Страховете ми
Отгръщах нежно, с мека длан пердето.
Рядичко. Със страх. Веднъж годишно.
Сред заглавия, сюжети и куплети -
сърцето ми избра да тлее скришом.
Какво ли виждах в старите завеси?
Погледът ми топъл стана мрамор.
"Къде си ти, мерзавецо, къде си?" -
кънтеше във ушите писък само.
Тогава ставах барда най-директен -
пердето щом повикаше ме с подлост.
И превръщах се в субекта и обекта
на една непобедима гордост.
А тя крещеше в мен като стихия,
затваряше в очите адски огън,
от който аз не можех да скрия,
нито някак да напиша епилога,
дето, всъщност, сгря ме в дните ледни.
В ръцете забушува сила нова.
Прозореца открехнах - да прогледна,
че този свят е станал безлюбовен.
И пак загръщах с мека длан пердето.
За сетен път. Със радост. "Хора, вижте -
отвън забравени са тъжните поети.
Със обич ме дарете - за да дишам..."
Рядичко. Със страх. Веднъж годишно.
Сред заглавия, сюжети и куплети -
сърцето ми избра да тлее скришом.
Какво ли виждах в старите завеси?
Погледът ми топъл стана мрамор.
"Къде си ти, мерзавецо, къде си?" -
кънтеше във ушите писък само.
Тогава ставах барда най-директен -
пердето щом повикаше ме с подлост.
И превръщах се в субекта и обекта
на една непобедима гордост.
А тя крещеше в мен като стихия,
затваряше в очите адски огън,
от който аз не можех да скрия,
нито някак да напиша епилога,
дето, всъщност, сгря ме в дните ледни.
В ръцете забушува сила нова.
Прозореца открехнах - да прогледна,
че този свят е станал безлюбовен.
И пак загръщах с мека длан пердето.
За сетен път. Със радост. "Хора, вижте -
отвън забравени са тъжните поети.
Със обич ме дарете - за да дишам..."
© Валери Шуманов All rights reserved.
