Светлината си е светлина
На свещите ще срежа светлината,
че Бог с едното вече не довижда...
В житейски кръг превръща се земята,
добро със зло надгражда и съзижда.
В свещената книга избледняват
буквите, а мъдростта изстива.
Животът ураганно продължава
усмивките ни трайно да изтрива.
Небето е свещеник в черно расо
и изповядва грешките на дните.
За всяка прошка, по звезда проблясва.
Цяла вечер светят жълтините.
Клюките ни, вятърът разнася.
Лепи ги върху спуснатите щори.
Всички сме се окопали в пясък
като зазидани в предсмъртните си роли.
Бетонните стени мълчат и пазят
душите ни, от полет в необята,
а отражението като сянка лази,
нарязано пак вее светлината.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
