Събота
Така тежи гневът ти в тази стая,
че въздухът измества до перваза
и той политва - тъжен и отчаян,
с чернилката в душата ти наказан.
А аз се съюзих със тишината.
Подобно въздухът, криле разперих.
За тебе до безкрай съм ослепяла -
едничък начин, за да оцелея.
А ти опустошавай като буря.
Руши, разкъсвай, мачкай и убивай!
Отдавна си успял да ме загубиш -
каквото е останало, го взимай...
... от мене няма даже и въздишка.
Нали се съюзих със тишината...
И нищо, че пред себе си ме виждаш -
това е образът на самотата.
© Ева Корназова All rights reserved.
