Събудени устни
Навреме нека да се разделим.
С най-честните си кожи, още потни.
Камeлия Кондова
Не очаквай да грохна, да стана проклето безмозъчно старче,
дето пие оцет, вместо вино, и дъвче с протези.
Младостта ти е цвят, който тънко разлиства, макар че
с мен отдавна животът по-рядко и рядко те глези.
Виждам мои познати как лесно под ножа на времето лягат:
този слага перука и лещи, друг бръчките кърти,
а пък аз все заничам в очите ти, пълни с божествена влага,
и из моите мишци и вени потича безсмъртие.
И се чувствам тъй хубав, тъй як, че дори планини ще преместя,
бих навярно спечелил конкурса за "Мистър Вселена".
Старостта, според мене, е остров на всички отчасти известен,
ала връхче над него душата ми вейва зелено.
Затова ще израждаме с вик или стон тези утрини сини
и плътта ще набъбва припряно, събудена с устни,
ще се цепи направо по шева, ще грее и ласкаво стине,
докато всяка капчица сила току ни напусне.
Ако тръснем свирепо потта, дето диша по нашите кожи, ще залюшка потоп, дървеса и скали ще събори. А щом тръгна среднощ, някой влюбен във теб ще доложи, че съм скъсал лале пред Партийния дом и съм хвърлен в затвора...
Ако тръснем свирепо потта, дето диша по нашите кожи, ще залюшка потоп, дървеса и скали ще събори. А щом тръгна среднощ, някой влюбен във теб ще доложи, че съм скъсал лале пред Партийния дом и съм хвърлен в затвора...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
