Съдба
Вече аз не мога да ти вярвам.
Няма да намериш някъде причина.
Просто съм целуната от вятъра
и спъната в безсмислена въздишка.
Някога повярвах, че си истински,
само мой и сътворен за щастие.
Но ти си чужд и винаги си нечий,
не и на мечтите ми пазител.
Предизвикваш до възхита,
но си само думи,
далече при жена си приютени.
Аз мислех, че си моя мисъл,
която да ни върне преродени.
Да ни издигне високо над всичко...
нямам сили без сънища.
Сънувах, че съм малка риба,
и птица, и магьосница,
но не и... жива.
Прекъсна нишката на тъничък животец,
който вярваше, и се надяваше,
и чувстваше се с бъдеще.
Навярно не мога да опиша
колко болка се изля по пътя.
Навярно няма смисъл да си истински,
не и за изгубена неволя.
Някъде в гората преродена
вярвах, че съм само твоя.
И се изнизаха изгубени моменти,
навярно правилно е да съм вечно в самота.
Защото нараних една вселена
изпуснах всичката си мъка
и не съм сълза-мечта.
Не ти уби ми пътя, не ти уби живота ми,
аз от слабостта си кърпех си надежди!
Вярвах във красивото, вярвах във безкрая,
но страхът ни побеждава всеки ден,
и ти си смисъл, сладък смисъл,
който само ми показва
колко слаба съм и колко малко ми остава
да ти дам, а не мога. Липсва ми
животът, липсва ми надеждата,
липсват чудеса, а ти тръгваш,
отиваш отново към мечтите,
към болките си, към звездите.
Да даряваш щастие за бедната ми мисъл.
Къде е смисълът от тленната обвивка.
Не можеш ли, по-силно вярваш,
и по-силно искаш,
но ме няма сякаш никъде...
Дъното ударих, дъното прегърнах,
свети рай на дъното на спомена.
Вярваш в сън, безличен път,
където скиташ сънищно-свободен.
Тънък грях върви със паяк,
заедно от мислите отронени,
бяла вън, умряла вътре
малката им грешница се моли.
Мъничката светлина
е блясък и в очите на бездомни.
Няма сън, няма сън,
само аз и ти, свободни...
Чакам те на ъгъла на чудесата.
© Йоана All rights reserved.
