Сълзи в алегро
Този мъж, Боже, как ми го даде,
(по-точно казано, аз го откраднах).
Зная, прости ми, и с право наказа.
След него не можах, не обикнах.
Той прелетя вълните на времето
върху следата по моята длан
и разпусна на мислите палави стремето,
можех ли на него да се не дам.
Обузда ми стихията в своята гръд.
С устни застла ми сатенено ложе.
Цяла залюби ме с душа и със плът,
само както странникът може.
Той ми разтвори райски врати
от мелодии, бликнали в ручей.
Зазвучаха нечувани още трели,
само влюбени дето ги чуват.
Не ми беше даден на мен, но го имах,
а не беше ни мой, нито свой.
Всичко в него с тих шепот обичах
и обичам до крясък... до вой.
Щом не гали косите, ръцете ми,
и очите се будят без него,
адът рине пожари в сърцето ми,
а сълзите ми капят в алегро.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Поздрави!
