СЪНИЩА
СЪНИЩА
Понякога сънувам, че летя,
понякога в съня си плача.
Покланям се пред шеметна скала
или самотен се изгубвам в здрача.
И все тече в съня ми вечната река,
и патици кръжат във нея,
и все ме мами недостигната звезда –
дори в съня не спирам да живея.
И детски смях в съня си чувам,
и птичи глас в съня звучи,
и все към бъдното пътувам,
неземен химн в кръвта шуми.
И все изграждам новата си къща,
и все дописвам неизказан стих,
и младостта в съня ми все се връща,
и все от чужда болка ме боли.
И свойте ученици все тъй уча,
и от беда ги все спасявам.
Сънувам често смеещо се внуче
как тича по зелената морава.
Изгубения бащин дом сънувам,
сънувам натежалите от плод лози
и облаче в небето нейде плува,
и го изпращам с плачещи очи.
И все по-често във съня си плача,
и все по-рядко във съня летя,
и все по-рядко във съня жена ме чака,
и все по-често във съня тъжа.
12.12.2009 г.
София
© Добромир Пенков All rights reserved.
