Душата ми е пак ранена
за сетен път със рана нечовешка
и стене тъжна и смутена,
понесла и поредната си грешка.

За туй, че в своята отдаденост
не виждаше лъжа, измама,
сега е пак сама, предадена
от своите и близки, няма.

Не се научи да отказва, не можа
да казва не на нищетата,
невежеството да презира и страха,
в ущърб за себе си е пак самата.

А животът е безмилостен и зъл,
уроци тежки винаги предава,
душата в мъки своя дълг
до сетен дъх ще преживява.

Любов и мъка, вечната дилема
ще следва тя до сетния си час
в кръговрата на житейската поема.
Ще бъде, макар без стон и глас.