Луната бавно, бавно се закръгли.
Отстъпи срамежливо тъмнината.
Остана скрита само в мойте Ъгли,
грехът където среща тишината.
Воалът на ефирните лъчи
положи нежна ласка на лицето ми.
Видя върху му колко си личи
как трепне във очакване сърцето ми.
Потръпна и лъчът, и в миг угасна.
Дочула вероятно мойте думи:
„Пази ни от свидетели, прекрасна“,
Луната скри що стана помежду ни.
© Надежда Тошкова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
