Tам някъде...

Aug 17, 2012, 12:10 PM

Poetry » Phylosophy

369 0 2

Гласът ми е съзвучие на ветрове,

отекващи в дъха на времето,

което жадно пие камъка.

От мигащия въглен вдъхновение

разпалвам на живота пламъка.

Блестят изречените мисли

със ведрост на роса през лято,

в една хармония ритмична

и плавна като нотa от легато.

Луната с озарения си рог

ситни везба в небесния гергеф.

От униформата, изтъркана на Бог,

тя е откъснатото копче от седеф.

Сега под нея съм ключа на седмолиние,

отключил тайни за вселенски истини.

Да разгадавам пътища неминати,

слънца да будя, мракове да чистя.

Открила силата на сътворението

и вкусила захласа на твореца,

посях съдбата си във времето

и нося свободата на щуреца.

Please sign in with your account so you can comment and vote.

ZAGORA (Диана Кънева)

2012-08-19T13:00:04+03:00

Скъпи ми Анжамбман,благодаря ти за милите и насърчаващи думи,които вярвай, ме зареждат емоционално и ми вдъхват повече увереност.Бъди благословен!Диана Загора
anjambman (Анжамбман Анапестов)

2012-08-19T01:02:10+03:00

Достави ми удоволствие! Поздрав, Диана!