Tам някъде...
Гласът ми е съзвучие на ветрове,
отекващи в дъха на времето,
което жадно пие камъка.
От мигащия въглен вдъхновение
разпалвам на живота пламъка.
Блестят изречените мисли
със ведрост на роса през лято,
в една хармония ритмична
и плавна като нотa от легато.
Луната с озарения си рог
ситни везба в небесния гергеф.
От униформата, изтъркана на Бог,
тя е откъснатото копче от седеф.
Сега под нея съм ключа на седмолиние,
отключил тайни за вселенски истини.
Да разгадавам пътища неминати,
слънца да будя, мракове да чистя.
Открила силата на сътворението
и вкусила захласа на твореца,
посях съдбата си във времето
и нося свободата на щуреца.
© Диана Кънева All rights reserved.
