Душата ми вълнува се сега,
вълнува се от всички мисли,
затворена във своята съдба,
в рамката от собствените пръсти.

Разбрах едно поезия - мъртвило
като стар изтъркан ръкопис
с избледняло и изсъхнало мастило...

Лепнат днес и  моите пръсти,
лепнат, даже потни са сега
и мозъкът ми иска да говори
с някого за хиляди неща...

Ала щом отворя дума устата ми изсъхва изведнъж,
очите ми превръщат се във ями,
ями пълни със сълзи, ями на дълбока болка.
О,моля ти се, забрави!...

Това отново ще остане в мен - недоизказано и скрито
може би букет красив, може би е кръст гробовен,
а може да е просто туй да кажа ти,
че сам самотен....