Ти галила ли си славейче понякога?

С устни докосвала ли си виолетки в зори?

Държала ли си на дете разплакано, ръката?

Попитала ли си го защо плаче? Какво го боли?

Ароматът на мъглата в планината...

Цветът на изгнилите дървестни листа.

Звънът- звукът на зората...

Усещала ли си тия дребни неща?

Зовът на луната, когато те кани,

да тръгнеш, порочна, без дрехи в нощта.

Със сребърни лъчи тя да те гали,

а ти да пристъпваш през непорочна роса...

Да газиш водата на ручея леден.

От бодлите на розата, кръв да тече.

Ръката ти да целуне старецът бледен,

закачливо да ти смигне невръстно дете...

Ето, приятелко: това е романтика!

Не твоето море, планини...

Не хотелската стая и на колата седалката...

Аз тръгвам! Моля те! С мене тръгни!