Ти беше и остана
Ти беше сън, по клепките залепнал
от време на зора и тихо сричане.
И вярата, че в мене си останал
с мига на топлото обичане.
Ти беше вятър, разпилял косите ми
със шепи пълни със негà.
Посоките ти - мои пристани
на дом без покрив и врата.
Ти беше песен, все още пея
със цялата си нежност и душа
мелодията свята на сърцето
и с теб е жива радоста.
Какво, че беше, пак остана
най-чудният ми сън и светлина.
Зарасва всяка жива рана
с Полазницата - в моята душа.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
