Навярно сбърках пак вратата.
Но влязох. Повика ме с душата.
Приседнах до прозореца отворен.
Бях непознатата със светлината.
Прибрах крилата и зачаках
да ме научиш да стъпвам по земята.
Усмихнах се, подадох си ръката.
И как ти вярвах, Боже, как повярвах,
че топла, мека и силна е земята ти!
Очи затворих, отворих си душата,
отпих от чаша, пълна със очакване.
Ти – непознат... Аз – припозната... ...