Тихо плака Септември...
Тихо плака Септември...
Тихо плака Септември, а после се скри зад баирите
и потъна в зеления ирис на всички изгубени приливи.
И дълбоко вчертано в сърцето на малка седефена мида
се пропука небето. С последния крясък на птиците.
Оттогава вали. А асмите кървят мълчаливо.
Ронят едри сълзи от напукани златни зърна
за морето, което без милост от мен си отива
и в което окото на птица е бяла звезда.
Върху жълтите сипеи меко се стелят мъглите
и затягат на възел крилете на сини ята.
А без моето слънце е толкова трудно да дишаш,
че се пръсваш над мене на капки солена тъга.
Потрепервам от студ, но ти давам последната риза,
полунощно тъкана за тебе от бледите нишки луна.
Ще те стопля. А в тая тъй късна и мрачна реприза,
ще рисува Септември зад баира в окото сълза...
© Елмира Митева All rights reserved.
