Надвесени мои тополи,
как шепнете скрито в нощта,
във ромон неспирен прибоят
на вашите дни отшумя.
Как с топли очи ме следяхте
тогава, по дългия път
и колко тревожно мълвяхте
за моя безлик кръстопът.
Когато повяваше вятър
през вашата стройна снага
превръщаше мигом листата
в моменти от мойта съдба.
От вас ми остана покоят
на онзи - нестигнат възход,
и нежната болка да вярвам
в един отминаващ живот.
© Младен Мисана All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
