Това, което...
ТОВА, КОЕТО...
“Художникът рисува не това,
което вижда, а това, което чувства”
Пабло ПИКАСО
Не е стихът ми плоско огледало,
в което амалгамата сребриста
е отразила тази част от цялото,
приемана за очевидна истина.
Не е прозрачен вир с прохладна кожа,
сред който плува облачният лебед.
Наистина, окото речно може
да отрази за миг света край тебе,
но тъй измамно, толкова нетрайно,
че даже лекият ветрец треперещ
превръща образа в зелена тайна
и в разлюляна чезнеща химера.
Стихът е лупа от елмазно слово,
увеличително стъкло на дните
от най-прозрачния кристал,
шлифован
среднощ в ателието на душите.
През него слънчевата ласка – пари,
кръвта – възвира,
думата – взривява;
стихът плътта на времето прогаря,
а мъртвото през него – оживява.
И слабото таи гигантска сила,
и става близко странното далечно,
криле могъщи никнат на безкрилото,
довчера мимолетното – е вечно.
А няма древна тайна и магия
в стиха елмазен.
Нещо друго има!
Зад силата на всеки стих се крият
чертите на една душа ранима.
През нея слънцето по-инак свети
и са отчетливо-релефни дните.
И виждат даже слепите поети
през чистите кристали на душите.
© Валентин Чернев All rights reserved.
