Имам си приятелка една, самота се казва тя,
идва вечер късно и завладява моята душа.
Кара ме да си задавам хиляди въпроси,
а душата ми топлина си проси.

Тя вледенява всичко около мен,
денят ми става скучен и черен.
Сякаш живея в тъмница и мъгла,
а около мен смее се света.

В сънищата си аз бягам, търся, ровя,
опитвам се да махна таз прокоба,
но сякаш няма оправия
и в живота ми става все по-голяма бъркотия.

Разбирам съществата човешки
и често прощавам грубите им грешки.
А да си простя не мога самата аз,
задето някак си душата ми потъва в късен час.

Ридае, моли се, води
към пътека стръмна с много пирони.
Кой от кой по-ръждиви,
виждам хорските лица фалшиви.

Сякаш чужд, а не моя живот се прожектира
на филмова лента черно-сива.
И играя главна роля, облечена в черно,
все едно само това е модерно.

Разбиране, от страх и мъка,
търся с протегната ръка,
но сякаш само нещастието чука
на моята врата.

И  мен отново ме е страх да отворя,
да приютя студените хора.
Да ги стопля с усмивка и надежда,
а после животът им се нарежда.

И това е краят на тази история страшна,
където аз съм безстрашна,
но само пред  другите, но не и пред мен
и то до утрешния ден.