Трепетно шумяха наш'те стъпки
Трепетно шумяха твойте стъпки -
по трънливия, така неравен път.
Въздухът тежеше, но на глътки -
ти поемаше, ти вдишваше светът!
Ти блестеше! Сякаш лунен камък
изоставен на алейния бордюр.
Как те гледаха! О, Боже, как те мамеха
да тръгнеш с тях! Но наш'то авеню
те обвиваше във свойта черна мантия
и ме викаше при теб. Във всеки студ.
И аз спасявах те с прегръдка диамантена.
А всички ме помисляха за луд.
И нищо, че в нощта сама, несигурна
оставаше да чакаш някой мъж.
Винаги накрая мойта фигура
изплуваше и стопляше съня.
И трепетно шумяха мойте стъпки -
по трънливия, така неравен път.
Въздухът тежеше, но на глътки -
умирах и се раждах в твойта гръд...
по трънливия, така неравен път.
Въздухът тежеше, но на глътки -
ти поемаше, ти вдишваше светът!
Ти блестеше! Сякаш лунен камък
изоставен на алейния бордюр.
Как те гледаха! О, Боже, как те мамеха
да тръгнеш с тях! Но наш'то авеню
те обвиваше във свойта черна мантия
и ме викаше при теб. Във всеки студ.
И аз спасявах те с прегръдка диамантена.
А всички ме помисляха за луд.
И нищо, че в нощта сама, несигурна
оставаше да чакаш някой мъж.
Винаги накрая мойта фигура
изплуваше и стопляше съня.
И трепетно шумяха мойте стъпки -
по трънливия, така неравен път.
Въздухът тежеше, но на глътки -
умирах и се раждах в твойта гръд...
© Валери Шуманов All rights reserved.
