Тримата братя и златната ябълка - 8
ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТНАТА ЯБЪЛКА – ОСМА ЧАСТ
(приказка в рими по Ангел Каралийчев)
СУХИЯТ КЛАДЕНЕЦ
Тръгнали отново по следата -
кървавите капки от ламята,
слънцето към пладне превалило,
стигнали до старо геранило.
Кладенец от дънер издълбан,
дървено ведро висяло там.
Гарван на кобилицата кацнал
ги посрещнал с глас прегракнал.
Братята до кладенеца спрели,
повече следи те не видели,
и продумал странникът тогаз:
„Тук е ламята ви казвам аз!”
Щом тез думи старецът изрече,
в миг се изпари – изчезна вече,
на магарето внезапно му олекна,
неговият рев далеч отекна,
тропна със копито и препусна,
към гората близка то се спусна.
Братята стояли мълчаливо,
гледайки герана боязливо.
„Кой там долу пръв ще слезе?
Кой при халата ще влезе?”
най-малкият брат попита,
здраво ли е въ̀жето опита.
В миг се чу пиянски глас:
„Кой ли? Знае се, че ще съм аз!”
най-големият изрече,
към въжето се завтече
криво-ляво във ведрото,
той намести си телото,
с две ръце въжето стисна
и над дупката увисна.
„Бате, ако стане страшно,
ний на място безопасно
на мига ще те измъкнем
щом въжето ти подръпнеш!”
Скрибуцала кобилицата жално,
потъвало ведрото плавно,
а мракът ставал все по-гъст,
големият направил кръст -
от страх със зъбите си тракал,
едвам той дъното дочакал,
но миг преди да го достигне,
решил главата си да вдигне
и с ужас там змия съзрял,
въжето бързо разлюлял,
просъскал змийският език
а той наддал ужасен вик.
Измъкнали го двамата му братя,
не спирал да пелтечи със устата,
че долу дебнела змия голяма,
способна да погълне даже двама.
След него, средният опитал -
да се размине със змията той разчитал,
но щом змията взела му калпака,
въжето той разклатил без да чака.
И него малкият навън измъкнал,
веднага във ведрото се намъкнал,
въжето стиснал с лявата ръка,
и меча си приготвил начаса.
„Спуснете ме!” на братята си викнал,
набързо с тъмнината той привикнал
и още отдалеч съзрял змията,
и с меча си отсякъл и главата.
Ведно с главата на змията -
отсякъл и парченце от скалата.
Надолу то със грохот полетяло,
на дъното на кладенеца спряло…
Накрая тупнало ведрото на земята,
най-малкият си стъпил на краката,
изправил се пред свод от камък -
врата желязна водела към замък.
Дочули грохота по-възрастните братя
и казали си „Свърши - бухна на земята!
Ами сега какво с него ше правим?”
„Да вземем в дупката да го оставим,
а ние да се върнем при чешмата,
която прави вино от водата -
тогава кръчма там ще построим,
но никой без пари не ще поим!”
„Съгласен съм!” – големият изрече
и ремъка със меча си пресече…
Въжето в тъмнината полетяло -
в нозете на най-малкия се спряло.
Прехапал устни малкият от мъка,
разбрал, че е настъпила разлъка
със неговите по-големи братя
и той изрекъл с болка на душата:
„Братчета, какво направихте?
Що ме в тъмното оставихте?
Нали щяхме,
Обещахме
брат на брат да се облягаме,
в битката да си помагаме?
И дома когато се завърнете,
и стареца наш прегърнете,
той ще ви запита: — Кам го третия
и защо го няма, клетия?
Где синеца ми изгубихте
или негде го погубихте? —
Вий какво ще му отвърнете?
Но аз няма да се дам!
Злата ламя ще открия,
с този меч ще я убия,
златна ябълка ще ям!”[1]
Край на осма част!
Следва…
[1] Това са оригиналните стихове от приказката на Ангел Каралийчев
© Любомир Попов All rights reserved.
