Виждам твоя почерк и сега...

всичко е така, както го остави.

Ти никога не си вярвал,

че разтоянието е граница,

но знаеш ли, Скъпи, и аз не го вярвам.

Още виждам твоите писма

на всеки лист хартия и може би мечтая...

макар и да знам, че това е завинаги края...

Но щом те няма, защо не свети твоята звезда

и защо хората ми казват колко много съжаляват.

Те не биха разбрали скръбта,

те просто идват, плачат и си заминават.

А моето сърце, Любими,

то ще остане празен гроб.

И никой няма да го стопли,

ще бие мъртво до живот.