През нощта ме навестява пак тъгата, за да сподели със мен умиращия ден, докле луната не разпростре снагата на тялото си мрачно в сивкав тен. Тогава опиянен съм от тъжни чувства, тогава тъжа наравно с тревите, недокоснати от вятъра буйствен, непогалени от полите на жените. Но и вятърът е тъжен, това го знаеш – липсва му косата ти златиста, от която на пролет и лято ухаеш. А очите ти – ах, тези мъниста липсват и на морето необятно. Вече то не си ги спомня. Не ги е виждал ни през есента, ни по време лятно. През нощта ме навестява пак тъгата, но със спомени за тебе тя пристига и донася ги във есенна позлата... Но само спомени, уви, не стигат.
Не стигат!Да така е!!!Затова е по-добре да ги прогониш и от тях да се отърсиш!Трудно е,но няма нищо по-лошо от спомена,който те даржи в миналото и допълнително наранява така или иначе раненото сърце...Много хубав стих!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
много хубав стих, Християн...с обич.