Тъжна съм сега
Не ме рисувай - бяла съм тъга
изгубила и ден, и нощи вече,
по калдъръма не оставила следа,
до кладенеца не запяла песен.
Във сиво време със блуждаещи очи -
безумни и полуметално живи,
не ме рисувай - сивото горчи
в оскъдица бедняшка на мотиви.
И липсата на червеникав мак
прошепнал на росата нежна дума,
разцъфналият дребен храсталак,
покрил снагата си с зелена шума...
Ще липсва даже зимната сълза
на тъжния врабец над бяла пустош
и жълтото на гниеща гора,
прозрачното на ручея забързан.
Изчакай малко, само да заспи
ръката на магьосника ми злостен.
И сивото само ще се стопи
в зората на деня ми медоносен.
Жужене на залутана пчела
ще ме събуди приказно щастлива.
Не ме рисувай - тъжна съм сега,
а тъжни хората не са красиви...
© Геновева Симеонова All rights reserved.
Благодаря за коментарите.
