С поглед сиво-замъглен
                       в моя център на света
                       намирам се отново в плен
                       на шумна градска щамота.

                       Кога эагърбих си страха
                       и празно времето на теб дарих,
                       за да дишаш ти в нощта
                       в едно с огъня,щото аэ горих?

                       Вяратя в съдбата е сега
                       вяра в силата на Светлината.
                       Дните ми самотни на света-
                       ти си,малко черна ми дъга.

                       Някой ден може пък и да открия
                       път през капките дъждовни,през деня,
                       и да те догоня или разбера почти до края
                       въпреки миражите,въпреки плета.

                       Колко рядко някога си ми далечна,
                       колко много някога боли така.
                       Жалка съм,несигурна,ни вечна...
                       Подари ми свойта самота!