У дома...
Прибрах се. Някак ми е тъжно.
Снегът навън не спира да вали.
И нищо в мен не струва ми се важно.
Светът стовари се в дълбоките мъгли.
Прибрах се! Но домът е все различен!
Таванче малко, схлупено мазе.
Студен и празен, някак си безличен,
но колкото да свия пак нозе!
Достатъчно е малко да почина,
че утре пак светът ще ме зове:
„- Ще чакам да те видя пак, Ирина!”
А аз се моля тихичко да спре!
И утре пак по тъмно ще се върна,
премръзнала в студената мъгла.
И пак във спомен ще превърна
поредната изгубена следа!
Една след друга бавно си отиват
мечтите, мислите за теб.
И сутрин сълзите, и те изстиват!
И няма смисъл, нито лек!
Прибрах се твърде наранена!
И плаках много, после спрях.
Обичах те, копнеех до последно!
Какво ли стана? Не разбрах.
Отидох си, почувствах се ненужна!
От ревност, от инат, от страх.
И още помня любовта ни тъжна!
Помня те! Но се прибрах!
© Иринка All rights reserved.
