Убих я без да искам
Тя дълго се мъчи да влезе в дома.
Студът я надви и прегърна.
Беше отвънка и беше сама.
Надеждата никой не зърна.
Как не опитва. Вратата бе щит.
Вътре бе топло, уютно.
Никой не чу, онзи жалостен вик.
Никой, вратата не бутна.
След опити много, подви коленè.
Напусна я сила и вяра.
Да имаше дупчица малка поне,
а то херметичност изцяло.
Вътре живот, а отвънка смъртта.
Студът взе поредната жива.
Разделя ни само една дограма,
усмивка и болка се сливат.
Красиво зелена, тя вече е труп.
Тогава отворих вратата.
Сълзите ми бяха от ситния лук.
Не влезе на топло мухата.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
