Удавeна
Надеждата умираше последна,
тежка като непредъвкан залък...
Вълните под нозете се разпенваха,
ръцете... по-студени и от камък...
Очите ти в зеницата заключих,
и русите ти, гъвкави лиани...
Надеждата се свличаше покрусена;
изтичаща през влажните ми длани...
Надеждата, че все ще се завърнеш
на този залив, лепкав от солта;
че този залез в спомен ще превърнеш,
щом плъзнеш длан по мократа коса...
Че времето е просто смешна спънка,
когато двама млади се желаят...
Кажи ми, моля те, че ще се върнеш!
Нима това... Нима това е краят?
Нима така затваряме вратите
зад себе си - със плясък на вълна...
Нима ще ме удавиш, незапитан
без теб дали ще стигна до брега?
... Отиде си. С лилавото на залеза...
Поне заключих в себе си очите ти.
И Допира. Дъха ти. И мълчанието.
(Морето под плътта ми строполи се.)
Луната сред косите ми приседна,
затулила душата ми. Безбрежната.
Надеждата умираше последна...
... Но аз загинах миг преди надеждата.
© Лора Димитрова All rights reserved.
