Обикнах дрипите и полетях над себе си,
а силуетите са недокоснати цветя.
Как безутешно е да искам повече,
но искам! И какво от това?
И някой пише с нежност,
и с внимателност,
а друг със горест и лъжа.
Така де, да роптая е неверие,
не струва даже пукната пара.
И да съм тъжен, е безсмислено уви.
Звънтейки в струните Създателят,
заражда в мене трепет и мечти.
Китарата ми – средство за движение,
тя мигом ме понася над света,
и влизам в нечие въображение,
и радостен съм, като малките деца.
Нали, когото благославя Господ,
дава му търпение,
и дълъг изпит но... не се кося.
Затуй, че има още време в изнурение,
че има още битки, времена…
Не мога да предам, когато Ти Си с мене!
И няма да ти изменя.
Докрай ще бъда и ще се променям,
пръстта със вечността да заменя.
Едно, едничко място имам само,
в царството на любовта.
© Аспарух Любенов All rights reserved.